Панчо Владигеров

Панчо Владигеров

13.03.1899 г. - 8.09.1978 г.

Цюрих - Швейцария

Панчо Владигеров е представител на така наречено “второ поколение” български композитори. Той е един от основателите на Дружеството на българските компонисти “Съвременна музика” (1933 г.). Той е основоположник на редица жанрове в българската музика и на българската композиционно-педагогическа школа, възпитала едни от най-изявените съвременни български композитори (негов ученик е и пианистът Ал. Вайсенберг). Произхожда от гр. Шумен, където живеят родителите му, но е роден заедно със своя брат-близнак –­ цигуларя Л. Владигеров, в Швейцария. Свири на пиано и композира от най-ранна възраст. Още десетгодишен учи теория и композиция при проф. Добри Христов в София. След ранната смърт на баща му през 1912 г. заминава с майка си и брат си за Берлин, където учи композиция в Академичното висше училище за музика, теория и композиция при проф. П. Юон и пиано при Х. Барт; завършва Академията за изкуство в класа по композиция на проф. Ф. Гернсхайм и проф. Г. Шуман (1920 г.).
За свои творби получава двукратно “Менделсонова премия” на Академията (1918 г. и 1920 г.). Работи като пианист и композитор в Deutsches Theater на М. Райнхард ­ Берлин (1920­-32 г.), пише музика за негови постановки. През 1932 г. се завръща в България и в продължение на четири десетилетия е професор по пиано, камерна музика и композиция в ДМА, която днес носи неговото име.

Автор е на многобройно творчество в различни жанрове: опера, балет, симфонична музика, 5 концерта за пиано и 2 за цигулка и симфоничен оркестър; камерна музика; 38 авторски транскрипции на инструментални пиеси за различни инструменти със съпровод на пиано; над 50 концертни обработки на народни песни за глас и пиано (или оркестър); 20 солови песни с пиано, 10 хорови песни с пиано или оркестър; музика към постановки в Deutsches Theater Берлин, Theater in der Josephstadt Виена и Народен театър ­ София и др. Разпространението на Владигеровото творчество по света започва от началото на 20-те години на ХХ век, когато негови произведения се издават на ноти от виенското “Универсал едисион” и на грамофонни плочи от “Дойче грамофон” (Берлин) и се изпълняват многократно из цяла Европа и САЩ. Самият той е гостувал в десетки европейски държави като изпълнител на свои концерти за пиано и пиеси. Носител на наградата “Готфрид фон Хердер” на Виенския университет (1969 г.). На негово име се провежда национален и международен конкурс за пианисти и цигулари в гр. Шумен. Сценичната и симфоничната му музика е записана в 4 комплекта по 7 грамофонни плочи (“Балкантон”). Редица от произведенията му като Българска рапсодия “Вардар” стават емблематични за българската музика.

Творчество

Избрани произведения

Музикално-сценични творби:

“Цар Калоян”, оп. 30 ­ опера (1936 г., София).
“Легенда за езерото”, оп. 40 ­ балет (1946 г., пост. 1962 г., София).

За симфоничен оркестър:

Симфония №1, оп. 33 (1939 г.);
“Симфонична легенда”, оп. 8 (1919 г.);
Три импресии из оп. 9 (1920 г.);
Скандинавска сюита “Сънна игра”, оп. 13 (1924 г.);
Българска рапсодия “Вардар”, оп. 16 (1922 г., орк. 1928 г.);
Шест екзотични прелюдии, оп. 17;
“Българска сюита”, оп. 21 (1927 г.);
Седем симфонични български танца, оп. 23 (1931 г.);
Увертюра “Земя”, оп. 27 (1933 г.);
“Импровизация и токата” из оп. 36;
Увертюра “Девети септември”, оп. 45 (1949 г.);
Хоро-стакато (Динику-Владигеров) (1942 г.);
Първа и Втора сюита из балета “Легенда за езерото”, оп. 40 (1947 г., 1953 г.);
“Еврейска поема”, оп. 47 (1951 г.);
Драматична поема “Песен за мира”, оп. 52 (1956 г.);
Шест новелети из оп. 59 и оп. 60;
Сюита “Люлински импресии”, оп. 63 (1972 г.) и др.

Концерти за пиано и симфоничен оркестър:

Концерт №1 (1918 г.);
Концерт №2 (1930 г.);
Концерт №3 (1937 г.);
Концерт №4 (1953 г.);
Концерт № 5 (1963 г.).

За цигулка и оркестър:

Концерт №1, оп. 11 (1921 г.);
Концерт №2, оп. 61 (1968 г.);
Бурлеска, оп. 14 (1922 г.);
Българска рапсодия “Вардар”, оп. 16 (1922 г., транскр. 1951 г.) и др.

За струнен оркестър:

Симфония №2 “Майска”, оп. 44 (1949 г.).

За камерен оркестър:

Български песни и танци (1932 г.);
“Акварели” (1942 г.);
“Дивертименто” (1943 г.).

Авторски транскрипции на клавирни пиеси за симфоничен, камерен и струнен оркестър.

Камерна музика:

Соната за цигулка и пиано, оп. 1 (1914 г.);
Клавирно трио, оп. 4 (1916 г.);
Струнен квартет, оп. 34 (1940 г.).

За пиано:

Над 100 пиеси, сред които:
Сонатина кончертанте, оп. 29 (1934 г.);

Циклите:
“Десет импресии”, оп. 9 (1920 г.);
Български песни и танци, оп. 25 (1932 г.);
Миниатюри “Шумен”, оп. 29 (1934 г.);
“Епизоди”, оп. 36 (1941 г.);
“Акварели”, оп. 37 (1942 г.);
“Картини”, оп. 46 (1950 г.);
Сюита от пет пиеси, оп. 51 (1954 г.);
Новелети, оп. 59 (1964 г.) и др.

За цигулка и пиано:

“Поема” и “В народен тон”, оп. 7 (1919 г.);
Българска рапсодия “Вардар”, оп. 16 (1922 г.);
Две български парафрази “Хоро” и “Ръченица”, оп. 18 (1925 г.) и др., над 30 авторски транскрипции на пиеси за пиано.

За две пиана:

14 авторски транскрипции на клавирни и оркестрови пиеси.

За други инструменти със съпровод на пиано:

38 авторски транскрипции на инструментални пиеси.

Концертни обработки на народни песни за глас и пиано (или оркестър):

над 50.

Солови песни с пиано:­

20.

Хорови песни с пиано или оркестър:

10.

Музика към постановки:

В “Дойчес театър” ­ Берлин, “Театър ин дер Йозефщат,­ Виена и Народен театър ­“Иван Вазов”, София.

Избрана литература за Панчо Владигеров:

Сагаев, Любомир: “Панчо Владигеров” (С., 1952 г.);
Клостерман, Евгени Павлов: “Панчо Владигеров” (С., 1961 г.; С., 2000 г.);
Лазаров, Стефан: “Панчо Владигеров и театърът” (С., 1976 г.);
Аврамов, Евгений: “Хармонията на Панчо Владигеров” (С., 1976 г.);
Бояджиева, Весела: “Линеарни тенденции в клавирната музика на Панчо Владигеров и европейската ситуация в началото на ХХ век” (С., 2003 г.).